Не съм роден по време на протеста, въпреки, че мнозина си мислят това. Случи се във Варна – там, където днес пребивава прословутата „дупка“ в центъра на града. Тогава чайки имаше само във Варна, а не и в София. Имаше сол по кожата, момичета с бронзов загар и най-вече – море, на което казваш всичко, което то предварително знае за теб. Музиката се чуваше надалеч, защото беше тихо. Първият сблъсък със свободния свят минаваше покрай хотелите и плажовете. С корабите влизаха истинските филми и световната музика. Имаш тихото усещане, че си малко по-напред от всички останали. Абе, с две думи – гъзари.
Започнах в медиите още като ученик. Учех се от най-добрите в тогавашното Национално радио. Носех кафето, вдигах телефона, после – първият репортаж, първата анкета, първата рубрика, първата статия. Беше вълнуващо. На 28 вече имах 12-годишен опит.
Обичах гимназията за древни езици и култури. Даде ми много приятели, много просветители, на които казвахме учители. Нямаше как да мине пубертета без първата любов, но някъде там дойде и любовта към театъра, музиката, киното.
Почти не усетих университета, защото се втурнахме в битката. Вече бяхме чели, тайно, под чина, единственото копие на книгата „Фашизмът“ на д-р Желю Желев. Слушахме забранените радиостанции. Веднага се включихме в първите бунтове и окупирахме ректората, за да свалим президента Петър Младенов.
Стартирахме първите частни радиостанции, още докато бях кореспондент на радио „Свободна Европа“ за Варна. Още не знаех, че това е бизнес, а вярвах, че това е битка за свобода на словото. Но наивитетът отминава с времето. Демокрацията винаги има нужда от помощ и затова демократите, сините или на това, което казвахме десните, трябваше да се помага.
Връзки с обществеността бе непознато понятие. Не се изучаваше в университета, така че четях, учех се в движение и трупах опит. За пари никой не мислеше, защото важна бе каузата. Години по-късно разбрах, че това е моята професия и след журналистиката, се занимавах само с това, защото училище за политици и до днес няма и професионалната подкрепа е нужна повече от всякога.
С времето човек разбира, че въпреки успехите, е много важно да възпита добре децата си. Струва ми се, че поне в това успях – да са ми живи и здрави и двете. Добре, че не бях сам в тази задача. Иначе можеше и в това да сбъркам.
Ако започна да броя успехите и грешките, може би ще са наравно, но най-много са поуките.
Щастлив съм от битките за връщането на Рилския манастир на църквата, премахването на визите, влизането в НАТО, влизането в ЕС, освобождаването на медицинските сестри в Либия и доста други предизвикателств, които не бива да споменават от уважение към хората, с които съм работил. За радост, накрая остават малките мигове и големите приятелства. И вярата, че може да е по-добре.
Гласувайте за Арман Бабикян с ✅ 21 в бюлетината в 03 МИР – Варна и 23 МИР – София. НИЕ ИДВАМЕ!
#Ниеидваме