Благодарна съм, че се родих в семейство на добри хора. Минават доста години, преди човек да осъзнае какво е да си благодарен. Докато е млад, човек обича да взема и аз го правех с пълни шепи. Така получих немския език у дома в Пловдив, френски – в Мароко, английски – в училище… По-късно разбрах, че към богата с това. И с приятелите – тези от едно време. Тези, с които сме бягали тайно да пушим до река Марица, с които играехме карти, с които пържехме картофки, споделяхме мъката и радостта от любовта. Останаха и до днес, и съм горда с това.
Университетът в Мюнхен ми даде дисциплина, но и шансът да мечтая широко. Сякаш всичко бе възможно. Още не ме бяха ожулили първите предателства.
Ужасно съм любопитна и всеки път опитвам да доказвам, че мога. Често се оказваше, че наистина мога, а у нас това се наказва. И това научих, но по-късно, както винаги Синът ми го разбра по-бързо и гледа на това с чувство за хумор и тайно ме закриля.
Въобразявам си, че се грижа за майка ми, но си давам сметка, че докато е до мен, аз съм все още дете.
Получих от едната си баба любовта към операта, а на другата и палачинките й бяха прекрасни.
Политиката получих в наследство от баща си. Понякога ме е яд на това, но помня думите му – „обувките са ти тесни…“ Т.е. ставам за битки.
Така и стана – печелех обществените битки, а губех личните. Домове за изоставени деца, домовете за хора с увреждания, ново КПП, лекарства за деца с редки заболявания, фондът „ин-витро“, кражба на фургони в наводнени райони, битки за сестрите в Либия, влизането в Европейския съюз, битка срещу кражбата „Белене“…. – не ми се брои.
Хората те уважават, когато си на пост в държавата, а не когато си на пост, застанал срещу проблемите им. Но се научих да давам и това беше много важно за мен.
Научих много от Савов, от Костов, от Пьотеринг, Саркози… Продължавах упорито с любопитството – в специализации от Япония до САЩ. Все си мисля, че мога по-добре. Само пред Господ се смирявам. Не се научих да се прегъвам пред силни и богати, и наивно очаквам да станат по-умни. Има да си чакам.
Докато миех очите на десни и леви на площада през 2020 г. от лютивия спрей на жандармерията, си дадох сметка, че мафията няма цвят, освен цвета на парите и властта. Останалото е лъжа за пред хората и много искам те да го знаят.
Обичам да помагам. Приятелите и неприятелите ми го знаят. А какво друго може да прави един политик? Луда работа!
Все бързам, защото живота на хората минава в страх и съобразяване с измислени герои, а вярвам, че може да е друго. За много хора може да изглеждам като Дон Кихот, но аз знам, че не се боря с вятърни мелници. Вярвам, че можем да сме вятърът, който движи мелниците и дава хляб на хората.
Гласувайте за Мария Капон с ✅ 21 в бюлетината в 24 МИР – София, с преференция 102 в 16 МИР – Пловдив и с преференция 103 в изборите за Европейски парламент. НИЕ ИДВАМЕ!
